На Велика събота, рано сутрин се замесват козунаците. Нищо не може да се сравни с козунак, приготвен по стара бабина рецепта. Никога няма да забравим тези дъхави обредни хлябове на баба, онези домашните, които се печаха на пещ. Чакахме ги цял ден да станат готови, лапахме докато са още топли, а къщата се изпълваше с невероятния аромат на лимон и ванилия. Дали заради домашните яйца, дали заради истинското прясно мляко или пък заради златните ръце на баба, но днес рядко успяваме да направим дъхав козунак на конци.
Днес същността на Великден се губи между пластмасови зайци, шоколадови яйца и електронни поздрави. За старите семейните традиции и за истинския празничен дух ни напомнят по скоро възрастните жени в семейството. Те казват, че трябва да се работи в уютна домашна обстановка, сред най-близките хора и всичко да усещаш с ръцете си. Ако се ползват качествени, пресни продукти той ще станат пухкав и вкусен. Трябва хем да втаса добре, хем да бъде богат на вкусове, затова се слагат аромати и пълнеж от ядки, сушени плодове, локум.
Козунаците са модерно изобретение на градската култура и според кулинарни историци първите козунаци са били изпечени от френски хлебар през XVII век.
Знаем обаче, че още в приказката за Хензел и Гретел от Братя Грим къщичката на старата вещица е направена от хляб, а покривът е от изпечен козунак. Тъй като в приказките дори и детайлите изглеждат като сътворени в някакво извънисторично време, то и козуначеният покрив стои сякаш винаги го е имало.
В България великденски козунак се появява към края на XIX и началото на XX век. Думата козунак е влязла в българския език от румънската cozonac - баница с грозде.
Който и да ги е измислим обаче за съвременната домакиня сладките козунаци са голямо предизвикателство, но си заслужава да опитате приготовлението им. Трябва да се въоръжите с време, търпение и любов. А старите хора казват, че козунакът не се реже, а се чупи, защото и хляба има душа.
